Ден III - Понеделник 20.08.2018г. Догубаязит-Кередж-Rudbarak - 1052км. Събуждайки се сутринта видяхме пред себе си вр.Арарат-огрян от изгрева.Набързо се оправихме, и поехме към Догубаязът.Заредихме гориво и се хигиенизирахме на бензиностанция в началото на града, край която бяха паркирни 10-ки нови розови автобусчета от градския транспорт.По магистралата на изток от града нямаше никакъв трафик ,и това ни обнадежди ,че ще минем спокойно границата.Отдясно във височината добре се виждаше двореца на Исхак паша, а отляво величественият Арарат/5165м.н.в./ директно се извисяваше 3700м.над долината.Стръмен и покрит със сняг, върхът изглеждаше респектиращо и ме замисли ,какво ли ни чака на още по-високият Дамаванд. Докато Капъкуле е устроен като европейските КПП-та ,то на източният Гюрбулак редът е различен-не се преминава с автомобила край гишета.Понеже нямаше предходни коли които да следваме , с лутане стигнахме почти до граничната линия ,където ни спряха, посочиха място за паркиране и ни върнаха назад ,защото тук всеки лично с документите си минава паспортен контрол.Влязохме в голямо хале, преградено през средата с решетки,откъдето напред водеше тесен проход ,също изграден от решетки завършващ с гишето за паспортен контрол.Оказа се ,че не сме сами на пункта, както изглеждаше отвън, а пред нас имаше голяма опашка от изнервени хора-предимно кюрди, някой от които опитваха изпреварвания и предизвикваха минискандали.След около час и половина дойде и нашия ред и бяхме обслужени яваш-яваш, но се оказа ,че за да стигнем до колата си трябва да се върнем обратно през решетките, почти стъпвайки по главите на хората.Проверката на колата и багажа беше бърза и влязохме в дългоочакваният Иран, а зад нас веднага беше спусната решетка.Иранският войник съвсем бегло погледна в багажника ни-тук както и никъде в Иран ,никой не се е интересувал какви храни и напитки си носим.Разбира се следва да се уважават традициите на домакините, а и не ни беше целта да проверяваме колко е „омекнал” режима на Аятоласите.Войникът ни насочи към лице с черна тениска с надпис „полиция”/и с вид на мутра/, който ни се зарадва сякаш вижда другари от казармата.Човека говореше руски ,и дори малко български.Поведе ни към паспортния контрол където за секунди ни обработиха документите, предреждайки тълпа аналогична на тази от Турска страна.След това започна сагата по заверката на Карнет дьо пасажа.Тичах след нашият нов приятел по гишета ,кабинети или той направо награбваше в коридорите на огромния митнически комплекс, чиновниците които следваше да подписват нещо относно карнета.В шеги и закачки събрахме необходимите 5-6 подписа, като естествено аз изобщо нямаше да мога да се ориентирам сам –дори и за цял ден.Решихме ,че следва да платим на нашият водач определена сума, но логично той се оказа с няколко хода пред нас-все пак ние бяхме влезли в неговата схема.Човека се качи в колата ни ,за да ни помогне да финализираме преминаването на границата.Минавахме през много неуредена зона, където по разкъртения асфалт тировете вдигаха страхотен прахоляк.Тогава нашият "приятел" поиска да види и здравните ни застраховки, и тъжно отбеляза ,че те както и карнета няма да ни свършат абсолютно никаква работа-защото тук е Иран-трафикът е ужасен ,и ако направим катастрофа, обезщетенията са огромни и практически никога няма да излезем от Ислямската република."Приятели –разрешете ми да ви купя билета който ви гарантира, че ще се върнете при семействата си ,когото и да сгазите-за ваше добро го правя, и т.н..." нареждаше нашият човек.Оказа се ,че се касае за застраховки каско и ГО от „най-добрата” местна застрахователна компания.След известни колебания все пак сключихме застраховките-130EUR+20EUR награда за нашия човек, а той ни намери свой заместник да ни заведе и прекара през бариерата ,с която завършва района на граничният пункт.На „колониален” руски ,новият ни асистент започна да ни предлага чейнч на различни валути,после поиска да дадем 10евро на полицаят на бариерата,свали на 10$-„панимаеш рушвет”, и когато и това не стана възмутен слезе от колата, плати на пазача и си тръгна.Полицаят рушветчия вдигна бариерата и ние влязохме в гр.Базарган.Тежките ми съмнения, че сме платили много повече от истинската цена на застрахователната премия бяха потвърдени от почтени иранци в следващите дни, и част от разликата естествено е отишла в джобовете на любезните чиновници.Иран ни посрещна с корупция, което не е ок за първо впечатление,но все пак това ни спести доста ценно време.Скоро всичко това беше изтласкано от нови впечатления-трафикът на неголемият град Базарган беше динамичен, шофьорите агресивни, почти липсваха пътни знаци и светофари, но пък имаше изобилие от гърбици ,и то доста брутални.Постепенно добивахме познания за шофирането в Иран-разбрахме ,че в кръгово предимството е на десностоящият, а не на влезлият в кръга, и най-важното правило-задният пази този пред него, каквото и да реши да прави/което и прави/.С времето схванахме известна логика в поведението на шофьорите ,и се нагаждахме към стила им.Пътната мрежа на Иран е съвсем задоволителна-подобно на съседна Турция почти всички основни пътища са магистрали или с поне две ленти в посока, а където още не са сколасали ,активно дострояват/удвояват/.Градовете имат околовръстни пътища, няма дупки и пропаднали платна, но явно за да снижат скоростта ,освен гърбици масово ползват и надиране на асфалта.Има достатъчно указателни табели в т.ч. на латиница ,и на практика не сме се бъркали никъде.Аз предварително бях разгледал как изглежда предстоящият ни път, и бях разпечатал схеми на градовете в които планирахме посещение ,с акцент в-у ключовите кръстовища. Имахме GPS ,но картата ни за Иран беше бъгава ,и освен предварително зададеният ни път до с.Вандарбон/изходният пункт за вр.Алам кух/, не можеше да открие никакви новозададени от нас цели.Все пак ни вършеше полезна работа ,като ни показваше наближаващи кръстовища , отклонения и остри завои,и допълваше познанията ни от предварителното разучаване на пътя.Мислех ,че лесно ще се снабдим с пътни карти от бензиностанциите, но се оказа че иранските бензиностанции нямат търговски обекти, само помпи за гориво/почти всички на самообслужване/, и само на нас бензинджиите помагаха за да не стане сакатлък с неправилно гориво. Автомобилният парк е видимо по-стар от Турския/т.е. като нашият/, масово камионите им са Mack-ове/въпреки антагонизма със САЩ/, имат и здрави собствени пикапи ”Замиад”-само сини,очукани и претоварени със съмнително укрепен багаж-издигащ се нагоре като пагода.Освен собствените си марки леки коли Сайпа и Заманд/доста сносни и мощни по наклоните/, има и японски и френски автомобили.Имат различни ограничения на скоростта за деня и нощта, масово дори в сумрак не пускат фарове, а когато го сторят често е на дълги. Някъде в градче преди гр.Табриз видяхме банка и спряхме да обменим валута-посрещнати от бодигард с калашник/ов/.За наша изненада шефът на клона ни заведе в съседен магазин за бяла техника където се оказа ,че иранският риал е пострадал много по-тежко от американският натиск от турската лира ,и се обменя в съотношение 1$-100000риала/а не както подвеждат софийските чейнчбюра с курсове 1/40000/.Другата приятна изненада дойде когато спирайки за първо зареждане се оказа ,че бензина струва 10цента литъра.Скоро стъпихме на магистралата започваща като околовръстно на Табриз-столицата на Ирански Азербайджан, вторият индустриален център на Иран,голям и динамично разрастващ се град, чиито нови нагъсто израстващи сгради са тотално оцветени в жълто-кафяво ,камуфлирайки се в околната местност.За магистралите се плащат тол такси ,но размерът им е 30-50стотинки, така че вероятно минаването по всички платени пътища на страната няма да надвиши 20-30лв./няма винетки!/.Местностите на изток от Табриз са полупустинни ,но много живописни-има доста геоложки феномени-оцветени с всички цветове на дъгата планински хребети оказали се Aladaghlar Mahneshan National Geopark (Rainbow mountains).Скоро заобикаляйки гр.Казвин ,наближихме гр.Кeрeдж-милионен град и предградие на Техеран ,от където се отклонява пътя за гр.Чалус/на Каспийско море/, пресичайки величествената планинска верига на Алборс.На двадесетина километра западно от Карадж огромен циментов завод изпускаше гъст смог покрил всичко наоколо, до самият град включително.Всред страхотно задръстване по околовръстното ,в настъпилият междувременно сумрак, се отклонихме на север към планината.Докато излезем от града обаче имаше още много инфарктни моменти-автомобили директно влизащи в твоята лента ,принуждавайки те да скочиш на спирачките,внезапно спиращи и потеглящи,избутващи и т.н.+напористи пешеходци.Накрая нашата колона автомобили пое по серпентините на планинския път.Пътят минава през красивите склонове на Алборс, и около него са позиционирани стотици ресторанти, служителите на които размахват светещи палки,за да привлечат нови клиенти или да помогнат на тръгващите си ,да успеят да се включат в колоните от автомобили в двете посоки.Понеже бяхме уцелили времето на държавният празник Курбан байрам, насрещната колона на връщащите се към Техеранската агломерация беше 20-25км.С много серпентини и тунели достигнахме големият планински язовир Амир Кабир,изпълнил дълбката клисура, по чиито западен бряг,през тунели и вкопаване в канарите ,разкривайки шеметни гледки ,пътят достига селцето Кандован.Тук през едноименният двукилометров тунел/на 2700м.н.в./ е превалът към долината на вливащата с Каспийско море р.Чалус.В съседство се строи почти 6км.тунел, част от изграждаща се магистрала от Техеран за Каспийското крайбрежие, покрай чиито виадукти минава сегашният път.След превала имаше мъгла и леко ръмеше.Преценявайки ,че съм доста уморен и допускам брак в шофирането Грапи иззе управлението ,което ми позволи по-добре да наблюдавам околността-а определено имаше какво да се види.С остри завои ,сваляйки бързо височина, минавахме през подобни на Триградското ждрело участъци, редувани в разширенията с крайпътни ресторанти с мраморни колони в неоахеменидски стил ,и готвачи веещи с ветрила на печащите се на откритите скари меса.Въпреки късния час беше пълно с веселящи се многодетни семейства.Пътят на север от билото е осветен , и фенерите като светещи гирлянди украсяват склоновете, особено където шосето се извива в 5-6 реда вертикално.След полунощ сваляйки 2200м. денивелация достигнахме гр.Марзанабад, където се отклонихме към гр.Келардащ ,и слятото с него село Рудбарак на 1500м.н.в.Валеше дъжд ,и с носталгия си спомнихме за снощният ни заслон до гр.Догубаязът-на 1060км. от сегашната ни локация.Въпреки късният час и дъжда ,из града имаше движение и отворени магазини-изобщо иранците се оказаха „сови”-вероятно подпомогнати и от климата в по-голямата част от страната ,изискващ и следобедна сиеста.Сверихме пътя ,хванахме все по-стесняващата се долина на реката и карахме до края на Рудбарак, където асвалта свърши и започна лош земен път.Решихме да спрем за нощувка на полянка ,край буйната планинска река ,и на утрото да решим как да продължим експедицията.Хапнахме на бързо и се оттеглихме по „леглата”-т.е. седалките на колата.